Пауло Дибала: Момчето от градчето, „където мечтите изглеждат недостъпни“, което стана световна суперзвезда

Пауло Дибала е от Laguna Larga – непретенциозен аржентински град с не повече от 6000 жители. На голямо разстояние от там по магистрала се намира най-близкият голям град, Кордоба. Бащата на Пауло Дибала – Адолфо, кара младия обещаващ футболист всеки път на пътешествие от 140 километра за да може той да тренира в академията на професионалния футболен отбор на региона Instituto.

Малко страни по света имат страст към футбола, подобна на Аржентина – Дибала се шегува, че „когато се родиш, първо ти дават топка, а след това кукла“ – и като почти всяко друго дете в страната, той мечтаеше да стане футболист.

След Адолфо, Instituto първи забелязват страхотния футболен талант на Дибала и предлага на юношата място в младежката формация на клуба.

Кордоба е друг свят спрямо скромния Laguna Larga, но и Ювентус, Аржентинския национален отбор, както и да играе редом с Кристиано Роналдо и Лионел Меси, двамата най-големи играчи на неговото поколение – според Дибала е наистина „немислимо“.

„Истината е, че никога не съм си представял, че ще достигна такива височини“, казва Дибала пред CNN в ексклузивно интервю преди рестарта на Серия А на 20 юни, с първата игра на Ювентус в Болоня на 22 юни.

„Винаги съм искал да бъда футболист. Винаги съм обичал много този спорт. Истината е, и съм искрен, никога не съм мислил, че ще стигна тук, до толкова важен клуб като Ювентус, да играя за националния отбор на моята страна, да играя с най-добрите играчи в историята на футбола.“

„Наистина се наслаждавам на това, което изпитвам всеки ден, защото това е нещо, което е немислимо за човек, който идва от такъв малък град, където сме шест хиляди жители, където мечтите често изглеждат недостъпни.“

„Днес изпълнявам почти всички тях и със сигурност с времето мечтите ми ще продължат да възникват и се надявам да мога да продължа да ги изпълнявам. Опитвам се да изпълнявам и мечтите на моя баща и на цялото ми семейство също. „

Адолфо беше толкова приятел на Дибала, колкото и баща.

През 2008 г., когато Дибала беше едва на 14 години, цялото семейство трябваше да се опита да се примири с внезапната смърт на Адолфо след кратка битка с рака. Неучудващо за никого, загубата на неговия най-доверен човек и най-голям привърженик се отрази върху развитието на Дибала като играч и човек.

Собствената му психическа издръжливост в крайна сметка му позволи да продължи. Дибала получи подкрепата на семейство си, за да успее да премине през един от най-трудните периоди от живота си.

„Не мога да кажа какво би станало, ако той все още беше тук“, казва Дибала. „Може би всичко това би се случило, може би не, може би щях да го изживея по различен начин. Човек никога не знае защо тези неща се случват, но това са моменти в живота, в които човек израства или не, но много страда.

„Аз, за щастие, успях да продължа напред – въпреки че не беше лесно да продължа да се боря за това, което харесвах повече от всичко. Аз продължих да правя това, което ме прави щастлив, да играя футбол, да бъда с топка, да споделям време със съотборниците си, приятелите си. Това ми дава футболът.“

„Това беше удар, тежък удар за семейството, но от този момент нататък трябваше са започна да взимам решения. Трябваше да започна да съзрявам малко по-бързо заради ситуацията, която се случи и очевидно беше трудно. Бях исвикнал да споделям всичко. Живота който съм живял, всичко, което съм научил и местата, на които съм бил, хората, които съм срещал, всичко беше свързано с баща ми“.

„Но знам, но по някакъв начин той винаги е с мен. Винаги чувствам, че когато играя, когато съм на терен, той е близо до мен и точно това ме кара да се наслаждавам още повече на този красив спорт.“

‘La Joya’

Въпреки че Дибала силно усеща отсъствието на баща си, той бързо се утвърждава като най-обещаващият младеж в академията на Instituto.

На едва 17-годишна възраст той направи своя професионален дебют за клуба във втора дивизия на Аржентина. Такова е ярко и въздействащо е поведението му на терена, че аржентински журналист го нарича „La Joya“ (Бижуто) – прякор, който му остава и в последствие.

Само след два мача той счупва 41-годишния рекорд на легендарния нападател на Аржентина и носител на Световната купа Марио Кемпес, за да стане най-младият голмайстор на Instituto.

След само един сезон той прави скок към Европа с италианския клуб Палермо в сделка на стойност 14 милиона долара. Последваха три успешни сезона в Сицилия – след третият от тях, беше истинския му пробив му в Европа – Ювентус се разделя с над 40 милиона долара за подписа на Дибала.

През последните две години 26-годишният Дибала се развива от обещаващ младеж в един от най-вълнуващите таланти в Европа, като Манчестър Юнайтед и Пари Сен Жермен се опитват да го примамят далеч от Торино през миналото лято.

Дибала е един от малкото играчи, които са имали радостта да играят заедно с Роналдо и Меси. Той казва, че е научил много от Роналдо, откакто португалската звезда се премести в Ювентус през 2018 г., забелязвайки по-специално израстване в манталитета си.

„Истината е, че научавам много, защото той е играч, който мисли като победител и това те прави победител“, казва Дибала. „Той е много професионален играч, няма нужда да казвам. Всички вече знаят това.“

„Как е успял да направи кариерата си, как е успял да спечели своите трофеи, признанията си, всичко, което е спечелил е чрез лишения и тренировки. Тогава другите хора винаги изпитват възхищение и се опитват да черпят опит от него.“

„Винаги казвам, че всеки играч има нещо по-добро от другите, така че човек винаги се опитва да вземе най-доброто, което всеки има, да се учи и да расте, а от Кристиано има какво да научим.“

Откакто направи дебюта си в Аржентина през 2015 г., за когото се смята, че е някак закъснял, Дибала сподели международната сцена със сънародника си Лионел Меси.

Дибала е може би по-подходящия от всеки друг, който може да отговори на вечния дебат: Меси или съотборникът му в Ювентус Роналдо?

На този въпрос Дибала се усмихва и отговаря дипломатично.

„Виждам голяма разлика, но се старая да не ги сравнявам“, казва Дибала. „Мисля, че по-скоро се опитвам да им се наслаждавам и просто да се уча от двамата. Те са невероятни играчи, най-добрите в историята, които всички ще запомнят завинаги и имам възможност да говоря и с двамата, да се уча от двамата, да споделим терена с двамата.“

„Лео е невероятен играч, който играе по толкова естествен начин, че много пъти хората си мислят, че това, което прави, е лесно, а истината е, че е ненадминат в това как се движи, как задминава, как дриблира. Неописуемо е.“

„С течение на времето Лео усъвършенства начина си на игра, на работа. Той е много професионален играч и още нещо, за което често не се говори, но в тренировките той също е невероятен. Истината е, щастлив съм, че мога да работя с тези двама гиганти и това е нещо много хубаво. „

Преодоляване на коронавирус

Още през март, когато пандемията на коронавирус за пръв път започна да нараства в Италия и Европа, Дибала беше един от първите известни спортисти, които дадоха положителен тест за Covid-19.

Бил вкъщи една вечер, когато за първи път забелязва, че нещо не е наред. Нещо толкова просто като изкачването по стълбите го накарало да трепери и да загуби дъх.

Двама съотборници на Ювентус, Даниеле Ругани и Блез Матуиди, вече бяха тествани положителна проба и Дибала скоро го потвърди, че е третият.

„За щастие никога не съм имал много силни симптоми, които да ме тревожат, така че не се уплаших“, казва Дибала. „Но винаги съм взимал предпазни мерки и винаги съм се опитвал да говоря с лекарите, за да оставам спокоен.“

„Отначало симптомите бяха по-спокойни, но забелязах определени проблеми, известно затруднение в дишането ми по време на тренировка. Симптомите, като цяло, усещах през нощта, когато лягах.“

Винаги съм се опитвал да запазя спокойствие, да осигуря спокойствие на семейството си, защото не исках да ги тревожа, тъй като те бяха далеч.“

Почти два месеца различни медии даваха различни противоречиви репортажи за борбата му с вируса и резултатите от тестванията му.

Дибала казва, че му е било трудно да чете всички измислени истории за здравето си и да се притеснява кога те ще накарат семейството от Аржентина да се обадят притеснени.. Неговата приятелка, аржентинската актриса и певица Ориана Сабатини, също се заразява с коронавирус, но Дибала казва, че двамата останали спокойна, повече заради семействата си, отколкото заради самите тях.

„Просто трябваше постоянно да успокоявам семейството си, тъй като те бяха далеч“, казва той. „Аз, и моята приятелка се опитвахме да не се притесняваме. Видяхме и прочетохме много неща, които бяха по-лоши от нашите, за много хора по света“.

„Когато бяхме под карантина с коронавируса, ние бяхме спокойни в дома си и винаги когато се налагаше да правим нещо, се опитвахме да го правим много предпазливо, много спокойно. Ако трябваше да изпратим съобщение, го правихме по възможно най-положителния начин, за да не стряскаме хората.“

Лекарите ми обясниха, че в малцина случаи времето, в което коронавирусът остава в организма, е малко по-дълго, в зависимост от защитните сили на всеки човек. За щастие моята приятелка оздравя по-рано, така че тя имаше по-малко тестове от мен. Ето защо няколко пъти хората се объркваха, като си мислеха, че може да съм хванал вируса отново. Истина е, че никога не съм се заразявал повторно. По-бавно изградих антитела и това е всичко.“

Пиемонт, районът на Италия, където се намира Ювентус, беше един от най-силно засегнатите от пандемията региони. Клубът организира кампанията „Отдалечени, но обединени“, за да помогне за набирането на средства за закупуване на медицинско оборудване и за подкрепа на местните здравни заведения и медицински персонал.

Играчите и треньорът на първия отбор Маурицио Сари се съгласиха да се откажат от заплатата си за четири месеца, за да помогнат на клуба да преодолео финансовия шок от пандемията на коронавирус, спестявайки на клуба над 100 милиона долара.

Дибала казва, че играчите не са се поколебали, когато са били помолени да намалят заплатите си. Единствената им грижа беше да гарантират, че всички служители на клуба продължават да получават заплатите си през цялата криза.

Завръщането на футбола

Полуфиналът на Ювентус в Копа Италия срещу Милан в петък беше първият път, когато елитен футбол се игра в страната, след като властите отложиха сезона за март.

Докато се уговори пускането на феновете обратно на стадиони, засега всички мачове ще продължат да се играят при затворени врати. По време на финалът в сряда, който Ювентус загуби от Наполи чрез дузпи, се видяха транспаранти във всеки от цветовете на клубовете, драпирани над местата на стадион Олимпико в Рим.

Мнозина го наричат ​​„новото нормално“, но Дибала казва, че това е нещо, с което той никога не би могъл да свикне. Той намира напълно празните трибуни за особено трудни за приемане, когато в неговите очи голяма част от италианското общество се връща към нормалното.

„Странно е да играете без фенове“, казва Дибала. „Но също така е странно, че когато слизам по улицата, виждам барове или ресторанти, пълни с хора, с хора отвън, без дистанциращи мерки – тогава ми се струва по-странно, че някои неща са разрешени, а други не.“

„Защото каква е разликата между дискотека, пълна с хора и стадион при взети мерки за дистанциране, за да може определен брой хора да отидат? Знам, че е трудно това да се случи, но за много неща понякога хората просто трябва да вземат решение.“

„Прекарвам всеки ден време в центъра на града, отивам да тренирам или отивам на определени места. Истината е, че виждам много хора които до известна степен вече са забравили за коронавируса и сякаш вече нищо не се е случило.“

„Мисля, че се нарушават много правила и истината е, че във футбола без хора е тъжно. Без публиката, без нашите фенове, да се играе футбол е скучно, защото смятам, че те са част от атмосферата, а тя е най-важното нещо във футбола.“

Дибала се надява, че до завръщането на Шампионската лига – потвърдено от УЕФА през август – ограниченията за феновете ще бъдат леко облекчени. В края на краищата Ювентус ще се нуждае от цялата помощ, която може да получи, за да преодолее 1-0 първото си поражение в Лион.

Сега обаче фокусът на клуба е върху осигуряването на девета поредна титла от най-висок клас. След месеци здравословни проблеми, Дибала най-накрая е готов да се бори и готов да поведе Ювентус през останалите 12 мача в лигата – отчасти благодарение на новия си „тренировъчен партньор“, кученцето Кая.

Дибала и Сабатини си взеха кученце от породата Shiba Inu в началото на карантината, но само след четири дни тя също разви здравословни проблеми.

„Един ден тя беше ухапана от буболечка в нашата градина и трябваше да я закараме на ветеринар“, спомня си Дибала. „За един ден тя ни уплаши малко, защото не беше много добре, повръщаше.“

„За щастие, тя вече е добре и расте бързо. Тя вече е голяма и сме щастливи, че я виждаме как расте“, добавя той с горда усмивка, сякаш говори за дете.

Дибала се радва, че отново може да играе футбол. „Това беше нещо, което наистина ми липсваше“, казва той. „Никога не съм бил толкова отдалечен от колегите, от работата си, от хората около нас. Има много хора с нас, които често не се виждат, които не са пред камерите, като лекари, физиотерапевти, част от техническата персонал, хора от пресата, анализатори. Принудителното ми отдалечаване от тях не ми даваше възможност да споделяме, да си говорим всеки ден. Очевидно сега е времето отново се наслаждаваме, опитвайки се да върнем всичко в ритъм.“

„Искаме да продължим да печелим трофеи. Искаме да останем на върха на италианския футбол. Няма да е лесно, но ей, ще дадем най-доброто от нас.“